You are here:   Начало Туризъм Далечни дестинации УШУАЯ КУРОРТ НА КРАЯ НА СВЕТА

УШУАЯ КУРОРТ НА КРАЯ НА СВЕТА

Фериботът се клатушка тромаво през Магелановия проток. Хладният вятър свири в железните парапети на горната палуба и прави зайчета от пяна върху едва надигащите се вълни. По небето са се наредили в стройна редица подобни на еклери облаци, рисувани сякаш от ръката на талантливо хлапе с твърде развинтена фантазия. Ниският и равен бряг на о-в Огнена земя придобива все по-ясни контури. Оттам нататък започва краят на света. Или поне населената му част. Архипелагът Огнена земя се състои от няколко хиляди прорязани от фиорди острови, главният от които му е дал името си. Разделен е по равно между Чили и Аржентина по 68-ия меридиан. Площта на о-в Огнена земя е почти колкото половин България, но на него живеят малко повече от 130 000 души в три града, всичките в аржентинската част, както и в още няколко чилийски селища край Магелановия проток. Изтърсачето в компанията е 3-хилядният Толуин, чийто смисъл на съществуване се изчерпва с това да бъде междинна точка между богатия риболовен център Рио Гранде и туристическия и индустриален Ушуая. Двата града са свързани от 220-километров път, който на север преминава през подстригана от вятъра равнина, а на юг лъкатуши между гори, езера и остри планини, представляващи последните хребети на дългите над 7200 км Анди.

Автобусът ме стоварва в Рио Гранде, стюардът любезно ми съобщава, че след 50 минути един микробус ще ме откара до Ушуая, и отпрашва нанякъде. Час и половина по-късно изскърцват спирачките на очукан бял бус, 50-ина годишен шофьор енергично изскача от него, подхвърля ми „Ей сега!” и потъва в магазинчето отсреща. Лепва страстна целувка на продавачката, тя го дарява със сандвич и безалкохолно и малко по-късно той се връща, свирукайки си някаква наподобяваща танго мелодия. „Тръгваме ли?”, уведомява ме чрез въпрос влюбеният шофьор, докато издърпва куфара от ръката ми и го мята в буса. Вдигам безучастно рамене и се настанявам на седалката до него.

Пристигам в Ушуая към 9 вечерта, но лятното декемврийско слънце дори не е доближило околните планински върхове. 60-хилядният амфитеатрално разположен град кипи от живот, макар че само допреди 30 години е бил затънтено дърводобивно и риболовно селище с около 10 000 жители. Сега на пристанището е акостирал лъскав пътнически лайнер, а на съседния кей разтоварват голям контейнеровоз. В очите ми се набива гиздава табела „Ushuaia – Fin del mundo” (Ушуая – Краят на света), която не отразява особено правдиво околната действителност. Шумни групи от туристи и местни граждани обикалят магазините и ресторантите по главната улица „Сан Мартин”, а дълги колони от автомобили си общуват с клаксони по кръстовищата.

Леко стъписан, търся спасение в съседните преки. Три улички по-нагоре попадам в „истинския” Ушуая – такъв, какъвто съм си представял, че трябва да бъде най-отдалеченият и южен град в света. Тишина, дървени островърхи къщи и респектираща гледка към провиращия се долу сред назъбени скали канал Бийгъл. Курорт, ама на края на света.

Наближава 11 часа, започва да мръква и аз тръгвам към хотела си. В стаята ми е горещо като в котелно помещение, защото персоналът е усилил докрай парното. Никой не пести от подобни комунални разходи защото в Огнена земя природният газ е субсидиран от аржентинското правителство и домакинствата плащат на всеки два месеца символичните 10-15 песос (2-3 лева) за отопление. На сутринта в коридора се разминавам с група франсета. Опитът ме е научил, че те са най-досадните туристи веднага след италианците и може би руснаците. Страдащи от носталгия по отминало величие, французите още вярват, че езикът им е „конвертируем” по цял свят. Поздравяват ме надменно с „Bonjour” все едно сме на Монмартър, отвръщам им със „Здрасти!” (с ясното съзнание, че съм доста далече от „Витоша”) и отминавам.

Метнал съм на гръб раница, произведена в популярна у нас плевенска фирма, и бързам да обменя малко песос, защото смятам да обиколя околностите на Ушуая. В чейндж бюрото висок и възпитан млад мъж ме заговаря на отличен английски: „Извинете, откъде сте купили тази раница?” „От България”, отговарям и го дарявам с най-учудено-подозрителния поглед, на който съм способен. „Ахаааа – оживява се той, – а случайно да знаете български?” „Да”, отвръщам лаконично и установявам, че съм способен на още по-учудено-подозрителни погледи. „Ееее, ама какво правиш тука, бе?! Сам ли си? Аз съм от персонала на оня лайнер на пристанището! Преди два дни минахме край нос Хорн, стъпих на острова, човеко!”, започва ентусиазирано да ме засипва с порой от информация той. Запомням, че е от Варна, но пропускам името му. Решил съм за месец да се откъсна напълно от българската действителност и срещата със сънародник ме връща там, откъдето съм избягал. Разменям с варненеца няколко общи приказки и се извинявам, че трябва да тръгвам. „Ехеее, един човек – една раница! Айде, пък може пак да се засечем”, провиква се след мен той, а аз му хвърлям неискрена усмивка.

„14 000 километра. По права линия! И пак се натъквам на българин...”, мисля си, докато автобусът ме откарва към най-южната пощенска станция в света, която се намира в един безобразно красив природен парк край канала Бийгъл. Суров субарктически планински пейзаж, кристално чисто море с каменисто дъно, деликатно разбиващи се в скалистия бряг вълнички, наситено зелена гора. И една ламаринена барака с няколко аржентински знамена около нея. Пощенската станция! Вътре весел мустакат чичко ми взима паспорта и на една от страниците лепва огромен печат „Кръглият остров, канал Бийгъл, Огнена земя, Аржентина. Краят на света. Дата 13 декември”. Денят започва да се изпълва със смисъл...
Стволовете и клоните на околните дървета са окичени с идеално кръгли оранжеви топчета. Приличат на плодове, но всъщност са гъби. Наричат се индиански хляб и макар да нямат почти никаква хранителна стойност, изчезналите вече местни племена она и ямана ги ядели, за да запълнят с нещо празните си стомаси. Наричали гъбите „йао-йао” (сладък-сладък), но всъщност те са напълно безвкусни, с лигава сърцевина.

Тези племена се делели на две основни групи. Едните се наричали „она“ и обитавали северните региони на Огнена земя. Живеели чисто голи и оцелявали в студа, като се мажели с животинска мас. Препитавали се с лов на гуанако – кафеникавите диви братовчеди на ламата. Европейските болести и фермерите унищожили напълно она, като в момента има само една жива представителка на племето – 90-годишна жена, която прекарва самотните си старини в 2-хилядното чилийско селище Пуерто Уилямс, на о-в Наварино, южно от канала Бийгъл.

Същата съдба сполетяла и другото племена група – ямана. Те живеели по южното крайбрежие на Огнена земя, обличали се в необработени животински кожи и се препитавали основно с риба и морски дарове. Били високи около метър и петдесет с крака, по-къси от торса. Според първите изследователи ямана били дори по-грозни от она.

Тръгвам си от най-южната пощенска станция в света и потъвам във вътрешността на Огнена земя. В заобиколена от заснежени върхове котловина се е скрило езерото Ескондидо. То е любима дестинация за отдих на ушуайци, защото е сред малкото места, на които е разрешен сладководният риболов. Гузни от минали прегрешения, властите се стремят да опазят максимално непокътната дивата природа и „отпускат“ на човек по една пъстърва за ден.

Част от горите около езерото, както и навсякъде из острова, са умрели. Побелели стволове на дървета стърчат като захабени надгробни паметници и напомнят за човешката недалновидност. Олиселите терени са резултат от неуморния труд на едно иначе симпатично животно, което би трябвало да обитава другия край на света.

През 1946 г. аржентинските военните внесли от Канада 25 двойки бобри, за да ги развъждат за лов. Никой от местните жители обаче не проявил интерес към гризачите, защото заради доста по-меките зими в Огнена земя козината им станала рехава и некачествена. Без естествени врагове и ловци, които да контролират числеността им, бобрите заживели щастливо и се размножили до 300-хилядна напаст. Днес, тласкани от завидния си инженерен устрем, те заграждат с бентове реките и наводняват цели области, в които дърветата умират. Правителството плаща по 50 песос (16-17 лв.) за бобърска кожа, но никой не си прави труда да дебне тези нощни строители.
Други умни глави пък внесли зайци като алтернатива на телешкото месо. Заешкото обаче не се усладило на ушуайците и скоро дългоухите гризачи също се превърнали в напаст. Властите се опитали да ги изтребят, като ги заразили с болест, от която ослепяват. Родителите измрели, но потомците им развили резистентност. В акт на отчаяние били внесени и сиви лисици да ловят зайците, но на тях им било по-лесно да се изхранват с местните видове птици, които нямали навика да се пазят от хищници. Понастоящем рейнджърите в природните паркове се опитват да регулират числеността им, като сипват отрова в заешките дупки. Те обаче забелязали, че поради някаква необяснима причина когато популацията им намалее много, тези животни започват да се множат още по-бързо и вместо на всеки 30 дни, раждат малки на всеки 20. Никой не знае каква е бройката им в момента.

През прозореца на летището събирам последни впечатления от Ушуая. След 2 дни, 4 полета и 6000 км на север трябва да се озова в Манаус, в сърцето на Амазонската джунгла. Гъделичка ме усещането, че там няма бобри. Нито зайци.

Автор: МИХАИЛ ЧИПИЛОВ, в. Монитор

Добави коментар

Използвайте кирилица. Спазвайте добрия тон на коментарите. В противен случай може да не видите това, което сте написали.

Защитен код
Обнови

Настаняване

зададените параметри не отговарят на нито един обект или все още няма добавени обекти


Google Translate

English Bulgarian Czech French German Greek Italian Japanese Romanian Russian
реклама
SPORTS MY MALL

Повече информация:

Препоръчано:

Избрано:

ОТ ДУРАНКУЛАК НА СЕВЕР - НА ГОСТИ НА РУМЪНИЯ

Северната част на Черно море винаги ми е била любима. И то не само защото съм роден в центъра на Южна Добруджа - Добрич. За разлика от масовите курорти на север и на юг, където в активния сезон трудно се разминаваш с хора в... продължава>